ИЗБРАНИ СТИХОВЕ

БОГОМИЛСКО

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

Днес мислете за мен

Днес мислете за мен като дъжд и огниво.
Като рана от изповед в нощи любовни.
Като гръм, като стих, като изворче живо,
ромолящо в душите ви с думи съдбовни.

Помислете за миг колко много огньове
през душата ми топлят очите ви с песни.
И ще чуете волния вик от подкови
на небесния кон – моя вятър-чудесник.

Помислете за мен, сякаш малка светулка,
прерисувала мрака с неземни картини.
Аз прегръщайки облак, ще свиря с цигулка.
И в очите ви с обич ще крача с години.

Днес мислете за мен като изгревна лодка,
преосмислила с ласка море неразумия.
А когато останете в своя сиротност
ще откривате себе си в мое бездумие.

Утрото

Утрото и този ден как искам
на пролетно утро зора да хвана с ръка,
да погълна с очи да тръгна по росна пътека
в гората обляна от първите лъчи.

Да спра за отмора на тучна полянка,
с разцъфнали нежни уханния на цветя,
под млада брезди4ка да легна на сянка,
пияна от свежия дъх на гора .

"...някъде сред пясъците едно момиче ме очаква.
Затова трябва да се превърна във вятър."
Паулу Коелю
"Алхимикът"

  Има любов, която не забелязваш, защото тя толкова леко докосва студенината на ежедневието, че не би могла да го промени ако някой не и подаде ръка. Има любов, която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци съществуване. Има любов, която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване... Има любов, която се колебае дали да премине прага на настоящето и понякога го прави, а друг път просто си остава в бъдещето... много често завинаги...
  Има обаче такава любов, която независимо дали ще се случи или не, променя съзнания, срива стени, върши чудо след чудо. Тази любов понякога адски боли, а друг път те задъхва от щастие, понякога те води, а друг път е сляпа, понякога те убива за да те възкреси или да те погуби завинаги.
  Такава любов не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш. Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано... Когато се случи ти просто знаеш, че това е ТЯ... знаеш, че животът ти тръгва в нов коловоз - знаеш, че нищо няма да е както преди... знаеш, че дори самият ти няма да си вече точно същия...
  Това е ИСТИНСКАТА любов - тази която остава дори евентуално да си отиде някой ден - остава в някои от пукнатините на сърцето и напомня за себе си с меланхоличния си ревматизъм. Остава в погледа и влагата в очите, остава в сънищата и спомените - остава едновременно в миналото и бъдещето... Защото само тя умее това...
  За тази любов си струва всяка саможертва, всяка възможна или невъзможна цена, всеки миг и всеки дъх от краткото ни и чупливо съществуване. Дори ако тази любов опустоши сърцата ни завинаги...
  Тази любов идва за да остане и за да ни промени и от нас зависи дали ще ни възвиси или погуби. Идва в косите на едно момиче и очите на едно момче, в сплетените им ръце, в една прегръдка или едни докоснати устни...
  Аз търся тези коси, които могат да ме накарат да забравя слънцето, вятъра, себе си и да копнея докосването им. Търся това истинско усещане, което може да ме накара да живея истински. То може да е трудно, да изглежда невъзможно, да боли, но аз знам, че си струва, защото да избягаш от това е непростимо. Може да го чакам дълго, да го преследвам седмици и месеци, да ме обливат съмнения и колебания... може дори да боли непоносимо, но... аз знам, че това е ТЯ - усмивката на Любовта. И вярвам, че любовта ражда любов...
  Ще чакам онзи ден, в който ТЯ - ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ ще се сгуши до мен и... ще остане... Не зная къде и кога ще бъде това, не зная колко път ще сме извървели заедно или отделно. Не зная дали ще мога да и се порадвам толкова, колкото ненаситната ми жажда за нежност и щастие би искала, но стига това да се случи преди последното ми издихание, значи е имало смисъл и не съм изживял живота си напразно. Дори ако този последен дъх е цената, която трябва да платя за да го заслужа...

КЪМ ГОЛГОТАТА
Нося кръста си по каменна улица,
вървя, няма сълзи а сърцето кърви.
Зная така трябва и нося го,
за тез и другите дето ще дойдат.

Нося кръста си по каменна улица,
падам, ставам с устни пресъхнали.
Ей го там наднича страхливо приятел
и от срам да не го видя, скри се.

Нося кръста си по каменна улица,
вървя бавно с трънен венец към Голгота.
Мисли в мен бият се - съмнение,
тоз червей и до мен допълзял е.

Нося кръста си по каменна улица,
тясна е тя като душите на хората.
Хладна е тя като сърцата им
и болка, защо мен ме превзема.

Нося кръста си по каменна улица,
погледнах небето и се помолих.
Миг бе и болка вече нямаше,
не бях сам в тази пустиня.

ЮЛИЙ ЦЕЗАР - И ТИ ЛИ БРУТЕ?»



Аз болка
нямам, само онемял съм
и питам тръгвайки нагоре - ЗАЩО?

И ти ли Бруте
днеска ме предаде,
нима за теб не исках най-добро.
А ти обсебен от
съмнения и грях,
посегна ми, посече ми душата.

И ти ли Бруте днеска ме
предаде,
с тълпата сля се и с нея полудя.
Нима разума пожертва го на
клада,
за славата си жалка да останеш.

И ти ли Бруте днеска ме
предаде,
но в историята с мене ще те нося.
За назидание, за падение от
страх,

Попита ме
Днес ти ме попита
дали те обичам,
дали ще те искам,
дали ти се вричам.

Запитай звездите
и те ще потрепнат.
Запитай листата
и те ще прошепнат,

че аз те мечтая,
във нощ те сънувам,
в реалност желая,
и в сън теб бълнувам

Хубаво ми е

Хубаво ми е със теб!
С пламъчетата игриви
като на мъничко дете
са очите ти щастливи.

Хубаво ми е със теб!
Сутрин да ме будиш нежно,
а след трудния ни ден
пак да сме в любов безбрежна.

Хубаво ми е със теб!
Толкоз хубаво, че мога
и безкрайното море
да запаля в своя огън.

Сбъднато

Тялото ми помни
твойта топлина,
две очи и устни,
шепнещи в нощта.
Помни и ръцете
с нежна доброта.
Помни раменете,
трепващи в страстта,
и бедра, които
меко ме притискат,
тръпнещи от порив
своето да искат.
И дори небето
угасна - да не пречи
на това, което
случваше се вече.
Болката зад нас е.
Общи са ни дните.
Сбъднаха се вече
копнежите, мечтите.

Ще чакам
Обичам твоите стъпки
обичам твоя глас
Полазват ме страстни тръпки
И изпадам в захлас,
Когато край мен преминаваш,
когато ми казваш "Здравей!"
И диря ухайна оставяш
и обич в душа ми се лей.
Ще чакам и утрото тука
да видя пак твойто лице
Докато любовта ми пропука
леда в твоето сърце.

СПРИ,
ЗАСЛУШАИ СЕ В ТИШИНАТА
ЧУВАШ ЛИ МЕ,
АЗ СЪМ ТУК.
СЕДИМ ЕДИН ДО ДРУГ В ТЪМНИНАТА
ОБВИТИ СМЕ СЪС СВЕТЪЛ ЛЪЧ

ТИ ШЕПНЕШ НЕЖНИ ДУМИ В ТИШИНАТА
АЗ СЛУШАМ ОМАГЬОСАНА ОТ ТЕБ :hmm:  :?
ЩУРЧЕТА ПЕЯТ НЕЖНИ ПЕСНИ ВЪВ ТРЕВАТА
СВЕТУЛКИ БЛЯСКАТ МЕЖДУ МЕН И ТЕБ

ДЪХЪТ МИ СПИРА И ЗАБРАВЯМ
КОИ СМЕ НИЕ С ТЕБ
И ВСИЧКО Е ТАКА ПРЕКРАСНО,
И ВСИЧКО Е ТАКА ДОБРЕ

НО ЕТО ИЗВЕДНЪЖ БУДИЛНИКЪТ УДАРИ
И ВСИЧКО В МИГ СЕ РАЗПИЛЯ
ТИ ТРЪГНА БЯГАЩ В ТЪМНИНАТА
АЗ ПЛАКАХ ДАЛГО ПЪК СЛЕД ТЕБ

СЪЛЗИТЕ ПАДАХА В ТРЕВАТА
И ЖАДНО ГИ ПОПИВАШЕ ПРЪСТТА
И АЗ ПОПИВАХ ТЕ ТАКА,
НО ЕТО СВЪРШИ ТОЗИ МИГ ПРЕКРАСЕН
И ПАК ОСТАНАХ СИ САМА.

-----------------------------------------------------

"Ако Бог ми дари парченце живот
Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и ми подари парченце
живот, може би нямаше да кажа всичко, за което си мисля сега...
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по съдържанието.
Ще мечтая много.
Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне на очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят.
И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед.
Ако Бог ми даде парченце живот...
Ще нарисувам картина. С цветовете на Ван Гог, с поезията на Бенедети, с песните на Серат. Тя ще е като серенада, възпяваща луната. С моите сълзи ще полея розите в градината, за да усетя болка от бодлите им и нежност от листенцата.
Ако Бог ми подари парченце живот.
На всички хора ще им кажа, че винаги съм ги обичал.
Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не искат да се влюбят, защото били стари.
На старците ще обясня, че смъртта не идва със старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила, но ще ги оставя сами да се научат да летят.
А на жените...ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.
Ако Бог ми подари парченце живот...
Ще се обличам съвсем простичко, ще легна на слънце и ще разголя не само тялото, но и душата си. И цялата злоба ще я извадя върху късче лед и ще го оставя да се стопи на слънцето.
Научих твърде много от вас, хората до мен.
Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината, без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха.
Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда, трябва да го гледаш отдолу нагоре, а не обратното.
Научих толкова много от вас, хората до мен.
Но всичко ще потъне в забрава и ще погине, когато ме затворите в куфара...
Тогава аз наистина ще почна да умирам.
Приятели, дано не ви тежа като верига!
Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете!!!!
Искам само да чуете сега словата ми.
И да почувствате, че нещо се променя.
...
и да почувствате, че нещо се променя..."

Любов

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Врата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори,че ти е все едно.

Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани."

Веселин Ханчев

Ти ме нарече сиво сияние
Отворих очи,просто ден обикновен,
не грееше слънце,студен есенен ден.
Протегнах ръце,все още исках да спя,
но дори и съня ми ме гони на вън.
Ах колко е мрачно,потрепервам от студ
и хората сиви се сливат със деня.
Само ти ме погледна със искри в очи,
лицето ти грейна,божествен си ти!
Не исках просто така да подмина,
не трябваше,ти няма да спреш,
аз бях мрачна като всеки днес.
Доближих се до теб и ти се усмихна,
сърцето ми стопли,очи върху теб задържах,
ти пое ръката ми в твойта
и в миг проговори със медния глас.
- Здравей сиво сияние,
как скрила си със маска лицето!
Защо се превърна в бездушно създание,
нима не тупти във тебе горещо сърцето?
- Не знам!? - учудих се даже и аз.
На какво се превърнах неусетно,
не знаех и как.
- Ела днес със мен,ти забрави
сивите хора и мрачните дни!
- Но аз не мога - обзе ме страха -
не зная....,не мога...... -
внезапно загубих ума.
- Недей да се плашиш,аз съм просто човек.
От дни те заглеждам,но ти не видя
винаги беше надолу наклонила глава.
А как те обичам,любовта ми растеше със дни,
но ти и не вдигна нагоре твойте очи.
Днес срещнах ги - тези чакани бисери
тъжни,тъй празни,замислени.
Днес недей ми отказвай,смили се над мен,
толкова дълго чаках мечтания ден.

Аз не знаех какво да направя,
дали да тръгна или да остана.
Очите му грееха,той беше щастлив
и в мойте очи заиграха искри.
Поех си въздух със цялата гръд
изрекох думите така че и аз не се чух
- Вземи ме,не ми позволявай да остана тук!

Ако владееш се, когато всички треперят,
а наричат теб страхлив;
Ако на твоето сърце едничко се довериш,
но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен - не сееш клевети;
или намразен - злоба не спотайваш;
но... ни премъдър ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха - зъл предател -
еднакво със Триумфа - стар циник;
Ако злодей клетвата ти свята
превърнат в клопка - и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв - и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани -
и изхабени - да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: ”Влезте в крак!”

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца-своят прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой-ще бъдеш МЪЖ!!!